Името на българската парична единица „лев“ не е случайно. То е плод на дълга историческа традиция, в която се преплитат символът на лъва като знак надържавност и свободолюбие и употребата на реална европейска монета, позната набългарите векове наред. „Левът“ олицетворява едновременно миналото, народнотосъзнание и новата независимост след Освобождението. Тези връзки са разгледани отИван Кр. Стойчев в статията „За лъва върху нашия гербъ и за названието намонетната ни единица“, публикувана в списание Родина, бр. 3, 1940 г.
Авторът проследява как образът на лъва присъства в българската история още отантичността и Средновековието, и най-вече как названието „лев“ се появява в езика и стопанската практика чрез западноевропейския „талер с лъв“ (Löwentaler), разпространен на Балканите през XVII–XIX в.
Стойчев показва, че този холандски талер, известен като „аслан-грош“ или „лъвски грош“, влиза в обръщение и в българските земи. В документи от 1662 г. вече се среща думата „лев“ за означаване на парична стойност, а през XVIII–XIX в. терминът е широко познат сред българите. Когато след Освобождението през 1878 г. се въвежда национална валута, естественият избор е „лев“ – име, което народът вече разпознава и свързва със стабилност и стойност.
Изводът на автора е ясен: както лъвът върху герба символизира силата и достойнството на българската държава, така и „левът“ като парична единица е органично свързан с историческата традиция. Той е не просто название, а израз на националната приемственост – доказателство, че българският народ умее да превръща заимствани явления в свои собствени символи.
Следва цялото изследване на Иван Кр. Стойчев от 1940г.:
„РОДИНА“
СПИСАНИЕ ЗА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЧЕСКА КУЛТУРА
РЕДАКТИРА
ПРОФ. Д-РЪ БОРИСЪ ЙОЦОВЪ
СОФИЯ 1940
ГОД. II. МАРТЪ КН. III
ИВАНЪ КР. СТОЙЧЕВЪ
ЗА ЛЪВА ВЪРХУ НАШИЯ ГЕРБЪ И ЗА НАЗВАНИЕТО НА МОНЕТНАТА НИ ЕДИНИЦА
Лъвътъ, като символъ на държавата ни, левътъ, като название на нашата монетна единица, а и дветѣ думи, като часть отъ родната речь, иматъ своето мѣсто въ нашия държавенъ и стопански животъ, както и въ развоя на българския езикъ.
Въпроситѣ, защо и какъ: 1. лъвътъ, като изображение, става главна часть на герба на третото българско царство; 2. нашата сегашна монетна единица се назовава „левъ“; 3. въ нашия езикъ се явиха постепенно дветѣ думи „лъвъ“ и „левъ“ съ различно и особено съдържание, – заслужаватъ внимание. Главна моя задача е да освѣтля отчасти втория въпросъ, обаче ще засегна и другитѣ два, както и редъ други, важни или не, доколкото е нуждно за съществената ми цель. Може би въпроситѣ изглеждатъ прости, а отговоритѣ лесни и би се казало, напримѣръ, че названието на монетата ни левъ, е въ прѣка и единствена връзка съ образа на лъва върху държавния ни гербъ. Ще се върнемъ назадъ презъ времето, за да видимъ, дали това название нѣма другъ произходъ (Източницитѣ сж отбелязани въ текста съ съответнитѣ имъ римски цифри, а страницитѣ – съ арабски).
Общъ погледъ върху лъва.
Съ настѪпването на цивилизацията лъвътъ не само намалява, но бѣга все по-далече отъ брѣговетѣ на моретата – къмъ срѣдищнитѣ области на Африка, Азия и Америка. Въ римската епоха лъвове съ се развъждали въ всички области около Срѣдиземно море на Европа, Азия и Африка – люлката на сегашната цивилизация. Въ по-стари епохи той е живѣлъ въ Срѣдна Европа, Южна Русия, дори по островитѣ на Британия. И, следователно, че на Балканитѣ е имало нѣкога лъвове, се смѣта безспорно. Лъвътъ всѣкога е произвеждалъ на човѣка силно впечатление съ своя видъ на царственость, сила, ловкость, смѣлость и кротость. Нѣкой естественици го смѣтатъ напълно моногаменъ, което го повдига въ очитѣ на човѣка за неговата съпружеска вѣрность. Заедно съ това, лъвътъ нѣжно и дълго отглежда рожбитѣ си, поддава се на опитомяване и се привързва къмъ човѣка съ постоянство.
Лъвътъ е смѣтанъ вѣренъ пазачъ, който спи съ отворени очи, и затова се поставя предъ храмоветѣ. Така лъвътъ си е спечелилъ името на царь на животнитѣ, благороденъ, мощенъ и т. н., – качества, упражняващи голѣмо влияние върху човѣка, особено античния. Отъ тукъ до обожаването не е било далечъ.
Нѣкогашниятъ човѣкъ не можеше да си представи, че не произхожда отъ нѣкое животно и за свои прапрародители той избираше между силнитѣ и по-особенитѣ: лъва, вълка, слона и т. н., тъй често срѣщани между езическитѣ божества. Въ Египетъ лъвътъ е свещено животно на богинята Секметъ, която го язди; сѪщо така той се свързва съ сирийската и гръцка богиня Цибела. Едновременно съ това се наблюдава идеализиране на лъва: явява се въ астрономията като пети знакъ отъ еклиптиката и пето отъ дванадесетьтѣ съзвездия на слънчевия пѪть. Символъ на героизъмъ, лъвътъ е билъ величанъ отъ поети и ваятели. Той е основенъ знакъ въ баснитѣ на Харпократа, за слънцето въ Зенита или за означаване на огънь; въ Гърция и Римъ лъвътъ е най-благодарниятъ сюжетъ за моделиране при архитектурни строежи, чешми, паметници и пр. Името на лъва, въ разни форми, е придавано на минерали, растения и хора. Още къмъ половината на V вѣкъ намираме императори и папи съ име Левъ, следъ което то се повтаря често; присвоявано е и като прилагателно, напр.: Hen„лъвъ“, съ което искали да го възвеличатъ (LXIII, s. v. lion).
Изображението на лъва върху монети, преди установяването на гербоветѣ въ държавния и общественъ строй, не трѣбва да се смѣта, освенъ като украса или стремежъ за отличие, обикновено дължими на случайность или подражание. Появяването на лъвско изображение върху монети се наблюдава вѣкове преди Христа. Въ Западна Европа и Балканския полуостровъ заслужава да се отбележи следното, отнасящо се до епохата следъ основаването на българската държава. Споредъ едни източници, най-старата монета съ лъвъ е отсѣчена въ Венеция при дука Иоанъ Партитиакусъ (827-829), споредъ други – въ о. Критъ, отъ латинския му владѣтель (1285-1342), а споредъ трети – въ днешна Фландрия и Холандия. Мненията за Фландрия и Холандия се двоятъ, – едни смѣтатъ, че се явява въ 1282-1294 г., а други – въ 1339 г. Следъ това монети съ лъвъ има въ Брауншвайгъ презъ 1345г. и въ България при Иванъ Шишмана (1371-1393). Тъкмо преди заробването на България, пари съ лъвъ е сѣкълъ сръбскиятъ деспотъ Вукъ Бранковичъ (1389-1398), а следъ това, въ Смедерево, и Георги Бранковичъ (1427-1456). На Балканитѣ нашата аспра отъ Иванъ Шишмана (медна, посребрена, тегло 0.96-1.72 гр.) е първа монета съ лъвъ, защото до това време такива не сѪ били сѣчени отъ околнитѣ владѣтели – въ Солунъ, Цариградъ, Никея, Трапезундъ и Дубровникъ. Отъ по-близкитѣ страни, съ които България е имала връзки, монети съ лъвъ е имала Венеция, както се спомена вече. И такива, до нашето заробване, били сѣчени отъ 1343 до 1400 г. отъ дуковетѣ Дандулусъ, Целзусъ, Контаренусъ, Мауроценусъ и Венериусъ (IX, с. 169). Монети съ лъвъ е имало изобщо грошове, талери, фениги и аспри.
Преди да се оформятъ държавнитѣ гербове, съществували сѪ дълго време преди тѣхъ лични, родови и пр. Въ тѣхъ лъвското изображение се срѣща често. При образуването на разнитѣ държавни гербове, което почва презъ XIV вѣкъ, върху нѣкой отъ тѣхъ лъвътъ се е появилъ, по силата на традиции, или е билъ прибавянъ, като личенъ гербъ на владѣтеля. Споредъ Жефаровича следнитѣ околни намъ стари държави и провинции сѪ имали лъвско изображение на своя гербъ: Бохемия, Венеция, Далмация, Дардания, Каринтия, Черна Росия, Македония, Дакия, Славония, Тракия и др.
Постепенно, откъмъ срѣдата на XVIII вѣкъ, лъвътъ се появява, изобразенъ, или само съ името си, и по много ордени на съвременни или изчезнали държави. Нѣкой отъ орденитѣ отъ този родъ вече не сѪществуватъ. Както се вижда, изобщо лъвътъ, като символъ, привлича много вниманието на човѣчеството.
Остава да се дадатъ нѣкой сведения за етимологията на думитѣ, съ които въ разнитѣ езици се нарича лъвътъ.
Едно, доста трудно за разбиране отъ неспециалисти, изложение относно историята на названието лъвъ, е далъ Oštir (XXXVII). Тамъ се вижда, какъ отъ първото коренно название на лъва – loxwi – сѪ произлѣзли другитѣ названия въ езицитѣ: френски lion, произнася се – лионъ; нѣмски Löwe, произнася се – льове; италиански leone, произнася се – леоне; испански leon, произнася се – леонъ; румънски leu, произнася се – леу; английски lion, произнася се – лайънъ; старогръцки lis, λέων, произнася се – лисъ, леонъ; еврейски l(ĕ)bi, произнася се – леби; латински leo, leonis, произнася се – лео, леонисъ; руски левъ, произнася се – левъ, църк.-славянски львъ, произнася се – львъ; сръбски лав, произнася се – лавъ; чешки lev, произнася се – левъ; полски lew, произнася се – левъ; български левъ, лъвъ, львъ; литовски lëvas, произнася се – льовасъ; турски arslán, популярно aslan – арсланъ или асланъ; унгарски arszlan или oroszlány – арсланъ, йорослаани.
Oštir мисли, че тъй като въ историческо време животното лъвъ се срѣща само въ северната часть на Балканския полуостровъ, а, може би, и въ Южна Русия, най-вѣроятно е, че славянскитѣ и германски племена, като познавали лъва, сѪ заели названието му отъ Южна Европа. Епохата на това заемане не е точно известна, но първото назоваване на лъва има старогръцки или трако-илирийски произходъ, т.е. индоевропейски.
Сравнително по-неопредѣлено остава, дали славянитѣ сж намѣрили тази дума у мѣстното население, съ което сѪ се смѣсили, или сѪ я заели отъ западнитѣ германци. За насъ е по-интересно, че въ писменитѣ български паметници думата за лъвъ се срѣща написана по три начина: левъ, лъвъ, и львъ, които форми нѣкой учени смѣтатъ еднакво правилни (ХХХI-а, с.243).
Заслужава да се отбележи, че днешниятъ български езикъ, въ своя развой и стремежъ къмъ разграничаване и оточняване, вече прие въ употрѣба само първото и третото писание, като „левъ“ се употрѣбява само за монетата ни, а „лъвъ“ – за животното или образа му; всѣка отъ дветѣ разновидности получи съдържанието си. Прави впечатление, че въ нѣкой чужди речници, успоредно съ „левъ“ или „лъвъ“, като българска се поставя и думата „асланъ“. Вънъ отъ неточностьта си, това твърдение говори за неизбѣжното усвояване и на турското название, тъкмо поради употрѣбяването му въ практическия и общъ стопански животъ, наложено чрезъ монета съ название „асланъ“. За нея ще се говори по-после.
Отбелязвамъ, че въ 2,700 народни пѣсни (XLV), думитѣ „лъвъ“ и „асланъ“ се срѣщатъ извънредно рѣдко. Ако би трѣбвало да се направятъ предположения отъ този фактъ, тѣ могатъ да бѪдатъ: 1. до възраждането ни лъвското изображение не е имало въ народното съзнание по-широко значение като емблема на българската независимость, сила и държава; 2. за да не се дразни владѣтельтъ, лъвътъ съзнателно не е вплитанъ въ народнитѣ пѣсни.
Отъ украса до гербъ.
Употрѣбата на лъвското изображение въ живота на човѣка се срѣща отдавна и нашироко. Какъ се развива то, не мога да изложа възъ основа на нѣкое авторитетно изследване, но мисля, че не ще бѪде голѣма грѣшка, ако се смѣтне че лъвътъ е следвалъ пжтя на двуглавия орелъ – тъй добре проученъ отъ проф. Кондакова и отъ А. Соловьова (L), а именно, – минаване презъ три главни фази: първоначално служи за украса, следъ това за знакъ (воененъ) или емблема на достоинство, а най-после –за гербъ (тамъ, с.с. 121, 126, 133). Орелътъ и лъвътъ сѪ най-често изобразяванитѣ животни отъ най-старата древность дори и до сега. Но за да преминатъ отъ областьта на украсата въ хералдиката сѪ били нуждни вѣкове (тамъ, с. 163.) Въ началото на XIII вѣкъ виждаме хубавъ брокатъ съ орли и лъвове; въ такъвъ сж обвити мощитѣ на св. Бернардо Калво: двуглавъ орелъ носи двойка лъвове (с. 127). По дрехитѣ на византийскитѣ императори, сръбски крале и български царе нѣма ни лъвове, ни орли. Орли се наблюдаватъ въ Византия и Сърбия (лъвове въ България – Десислава, XIII вѣкъ) у най-приближенитѣ на царя лица. Вь българското евангелие въ Британския музей Иванъ Александъръ е изобразенъ съ жена си, двамата си сина и зетя си Константинъ Деянъ. Само деспотъ Константинъ има орли по дрехитѣ си. Императоръ Мануилъ Палеологъ (1381-1425 г.) е изобразенъ на миниатюра, която сега е въ Лувъръ, съ жена си и тримата си синове. Той и престолонаследникътъ (Иванъ VIII) нѣматъ орли по облѣклото, но другитѣ синове иматъ. Изобразени лъвове срѣщаме на вратата на църквата „Св. Никола“ въ Охридъ (XIII вѣкъ), въ църквата „Св. Димитъръ“ (Скопски манастиръ отъ 1366 г.)
Но всичко това е още украса съ лъвъ, а не хералдика, тъй като има и други животни. Соловьовъ казва: „Възможно е, че емблемата на лъва се стреми (въ XIII вѣкъ) да стане blason на българскитѣ царе, защото се намира и на монетитѣ на Шишмана и въ илирийскитѣ гербовници отъ 1595 г. като български гербъ“ (L, с. 145). Тукъ трѣбва да се обясни, че става дума за сборника на Кориеничъ-Неоричъ, гдето българскиятъ гербъ е копиранъ отъ по-старъ оригиналъ. Но това става следъ поробването на България, и споменатиятъ процесъ за установяване на лъва като blason на българскитѣ царе не завършва исторически. И не е могълъ да завърши, естествено.
Орелътъ се взема отъ близкитѣ намъ страни, споредъ Соловьова, така: Сърбия – за украса въ 1397 г., за гербъ – 1516г.; Босна – въ 1377 г., смѣтайки се наследница на Немановото царство; Свещената империя – къмъ срѣдата на XIV вѣкъ; албанскитѣ и епирски династии – сѪщо си служили съ него свободно; Черна-гора – отъ 1485 г., а, подъ сръбско влияние, и Влашко при Мирча още между 1386-1418 г.; Русия приема орела въ 1472 г. Позволявамъ си да изкажа предположение за появяването на лъва върху герба на Черна-гора. Господарскиятъ родъ Църноевичи (1331-1528 г.) е билъ принуденъ да избѣга въ Албания, а после и въ Венеция.За заслуги къмъ Венецианската република този родъ е получилъ благородство и навѣрно гербъ съ лъвъ, който по-късно ще е преминалъ върху държавния черногорски гербъ.
Нека спомена нѣкой най-стари лъвски изображения у насъ. Запазени образи има въ Стара-Загора откъмъ VII-VIII вѣкъ (LIII). Омортаговитѣ лъвове (822 г.) се считатъ пренесени въ България, тъй както и лъвътъ, убиванъ отъ Мадарския конникъ (IX вѣкъ), е подражание на персийски подобни паметници; къмъ XII и XIII вѣкъ отнасяме най-много познати лъвски образи. Най-старъ изобразенъ лъвъ, тъй както е той на нашия гербъ, въ България се смѣта лъвътъ на фреската отъ XIII вѣкъ (обр. 1), – върху щита на воинъ (І и XVII.) Той, почти, съвпада по време съ орнаментиранитѣ две двойки лъвове по облѣклото на Десислава (1259 г.) въ Боянската църква. Върху фрескитѣ въ църквитѣ на Трапезица умѣстно е да се дадатъ повече сведения. Aбаджиевъ (I) въ 1902 г. е установилъ въ постройката VIII (най-голѣмата) две фигури на войници, облѣчени въ ризници и съ щитове. Той пише така: „На всѣки отъ щитоветѣ има изобразенъ по единъ лъвъ, – нѣщо което ни показва, че лъвътъ е билъ бойна емблема на нашитѣ дѣди“ (с.71). За съжаление, преди образитѣ да бѪдатъ проучени отъ специалисти, тѣ били изличени, нѣщо което ни се съобщава въ 1915 г. (XVII, с. 134). Въ църквата X била запазена фреска, находяща се въ Ѫгъла на сѪщинския храмъ, въ лѣво, срещу олтаря. В. Димовъ (XVII, с. 139) съобщава за две болярски фигури въ военно облѣкло. Отдѣсно на едната има продълговатъ червенъ щитъ съ лъвъ, тъй както е показанъ въ рисунката (обр. 1). Много интересно би било да се установи, какъвъ рангъ и народность сѪ имали изобразяванитѣ воини съ лъвски щитове, защото въ Търновското царство е имало воини и отъ чужда народность. Безъ това не е възможно да се придаде точно значение на лъвския образъ. Проф. Б.Филовъ (LIII, с.63) ни дава образа на емаилиранъ бронзовъ медалионъ, съ два силно стилизирани лъва (почти както сѪ на челната страница на списанието). Проф. Йорд. Ивановъ (XXIV б, с. 2) ни съобщава за два пръстена, чиито образи дава подъ №№ 1 и 5; по тѣзи предмети има лъвски орнаменти и образи, отнасяни къмъ XIII вѣкъ; за пръстена № 1, намѣренъ въ В.-Търново и смѣтанъ като печатъ на царския братовчедъ Петъръ, проф. Ивановъ изрично бележи, че не трѣбва да се свръзва съ предполагаемъ български гербъ, какъвто не е имало установенъ още въ онази епоха; лъвскитѣ орнаменти той обяснява съ подражание на пръстени римски, византийски и етруски. Пръстенътъ подъ № 5, намѣренъ въ София, е отъ сѪщата епоха; на него има изобразенъ лъвъ.
На други два подобни пръстена, отнасяни къмъ XIII и XIV вѣкъ, давамъ образитѣ подъ №№ 2 и 3. Тѣ сѪ намѣрени въ Южна България. Трѣбва да се подчертае, че лъвскиятъ образъ е доста разпространенъ въ нашата църковна живопись и украса. Това може да се мотивира и съ съображението, че орелътъ бѣше емблема не само на Римската империя, но и на византийската църква, която не е преставала да воюва съ българската. Въ всѣки случай, презъ епохата на първото и второто българско царство дума за гербъ, въ днешния смисълъ, не може да се говори; лъвски образи има, но преди всичко, за украса, а после и за отличие.
Български и чужди монети съ лъвско изображение, употрѣбявани у насъ и около насъ до турското робство. Прави впечатление, че въ стопанския животъ презъ срѣднитѣ вѣкове, ако и по-примитивно устроенъ, а може би тъкмо за това, чуждестраннитѣ монети сѪ били приемани навсѣкѪде много по-леко, отколкото днесъ. Тѣзи улеснения см били особно голѣми за странитѣ, съ които сѪ се поддържали търговски връзки и за онѣзи монети, чиято стойность е била обезпечена отъ солидна държава или сѪ имали ценно съдържание. Проличава дори известно изравняване въ названието на монетитѣ на разни страни и подражание въ външния видъ. Подобно нѣщо се наблюдава и въ нашето отечество. Отъ българскитѣ царе пръвъ почва да сѣче монети Иванъ Асенъ II (1218-1241 г.). До падането на второто българско царство върху нашитѣ монети се наблюдаватъ изображения на Исуса Христа, на царя самъ или съ царицата, сетне, царьтъ на тронъ, на конь, сжщо кръстъ, орелъ и най-после – лъвъ.
Огь друга страна, явно се чувствува влиянието на Венеция и Дубровникъ, безъ да може да се изключи съвсемъ и византийското.
Мушмовъ пише (XXXII г., с. 82, 84, 89), че подъ влияние на венецианскитѣ образци сѪ сребърнитѣ монети на Иванъ Асена II, на жена му и сина му Михаила, а изобщо неговото монетно дѣло е подражание на византийското, дубровнишкото и венецианското. Поради това, до скоро, ученитѣ мѪчно различаваха нашитѣ монети отъ тѣзи на странитѣ, на които сме подражавали. Тъкмо въ това се крие, може би, причината, щото царь Иванъ Шишманъ да постави на аспрата второто отъ идеализиранитѣ животни – лъва вмѣсто орела, тъй широко употрѣбяванъ отъ други (макаръ че лъвътъ се е употрѣбявалъ и въ Венеция, но тя бѣ по-далечъ, а и нейниятъ лъвъ бѣ съ крила). Царь Шишманъ не е сѣкълъ грошове; предполага се – по липса на сребро. Но затова пъкъ български аспри съ лъвски образъ е имало много въ обръщение въ България и съседнитѣ страни, съ които сме търгували, особено въ Дубровникъ. Поради голѣмитѣ връзки съ Венеция и Дубровникъ, у насъ сѪ били приемани тѣхнитѣ сребърни монети, както и нашитѣ – у тѣхъ.
Върху монетното дѣло у насъ сѪ имали влияние и кръстоноснитѣ походи, които почнаха въ 1096 г. и продължиха до 1270 г. Презъ това време много западноевропейски монети бѣха посипали тѣхнитѣ пѪтища, които често минаваха и презъ нашето отечество. Естествено е, че най-много пари сѪ оставяни въ Палестина. Когато турцитѣ настжпиха къмъ Европа, тѣ сжщо носѣха отъ тѣзи чужди пари. Така че западноевропейскитѣ монети сѪ се явявали на Балканския полуостровъ, внасяни както отъ изтокъ, така и отъ западъ. Заедно съ това, довѣрието къмъ западноевропейскитѣ пари е откривало пѪтя и на по-новитѣ, между които е и холандския талеръ, имащъ лъвско изображение. За широкото разпространение на чуждитѣ монети косвено сѪ помагали, както ненавистьта къмъ завоевателитѣ, тъй и вѪтрешната слабость на турската монета.
Но нека се върнемъ и оточнимъ съ дати и факти това, което току-що изложихме. Тъй като французскиятъ грошъ е създаденъ около 1250 г., а холандскиятъ löwentaleг (талеръ съ лъвъ) между 1285-1294 г. (IX, с. 397), а въ XIV вѣкъ намираме „грошове“ въ Румъния, нѣма никакво съмнение, че и въ България ще е имало отъ всички тѣхъ, а главно отъ холандскитѣ.
Така че, ако пожелаемъ да намѣримъ образеца, на който може да е подражавалъ царь Иванъ Шишманъ (1371-1393 г.), за да постави лъвско изображение на българскитѣ аспри, (обр. 5), трѣбва да се спремъ и на фламандския грошъ и на холандския талеръ (обр. 4) вънъ отъ по-новитѣ отъ тѣхъ венециански монети, както и античнитѣ съ лъвъ; че желанието да се избѣгне орела е било рѪководенъ мотивъ, остава известно съмнение.
Появяването на лъвъ върху монетитѣ на Бранковичитѣ3 (обр. 6), може да се обясни съ следнитѣ предположения: 1. Бащата на краль Душана Велики е Стефанъ III Дечански (1284-1322), бѣ внукъ на българския царь Тертеръ отъ дъщеря. Стефана го наследяватъ Бранковичитѣ. Едно подражание на нашата аспра не е изключено отъ страна на Вукъ Бранковича (1389-1398), тъкмо когато България загиваше и аспрата трѣбваше да изчезне. Нѣма съмнение, че за това присвояване е играла роля и роднинската връзка. 2. Георги Бранковичъ (1427-1456) е усвоилъ неоформения още български гербъ за своитѣ монети, и въ знакъ на предявяване претенции върху българскитѣ земи до Искъра, защото той, въ 1443 г., въ съюзъ съ Яна Хуниди и Владислава Варненчикъ, отблъсна турцитѣ чакъ до София (VIII).
Холандскиятъ талеръ въ Турция, Русия и румънскитѣ княжества отъ XIV до XIX вѣкъ. Преди да установя съществуванието и названието „левъ“, привързано къмъ монета, употрѣбявана въ нашитѣ земи презъ време на турското владичество, ще кажа, че то се отнася тъкмо до холандския талеръ. Необходими сѪ предварително нѣкой сведения относно разпространението и мѣстото на тази монета въ нѣкой близки и по-далечни страни, съ които сме поддържали връзки. Изключвамъ Бесарабия, за която важи казаното за румънскитѣ княжества и Русия.
1. Турция. Задоволявамъ се тукъ само съ сведения отъ единъ трудъ, макаръ и старъ, но цитиранъ въ сериозни съчинения. Отъ него ще се е ползувалъ и Ихчиевъ (XXVI). Авторътъ на този трудъ (IV), М. Белинъ, пише че въ турската държава покрай националната монетна система (основна единица „акче“ или „османи“)4 е съществувала и чуждестранна или търговска, основана на гроша5. Като подходяще поддѣление или металическа равностойность (въ разно количество) се е приспособявало акчето, до като се е обезличило като монетна единица. Грошътъ е ималъ узаконена размѣнна стойность въ Турция още при Баязида I, който въ берата на Влашкия воевода Мирчо (1393 г.) казва: „Князътъ ще внася всѣка година въ нашето императорско съкровище три хиляди казълъ-грошове (имало е и бейязъ грошове – б. м.) отъ Влашко или 500 отъ нашата монета“. Белинъ заема това отъ Джевдетъ (XVI и IV, по-точно ч. 3 отъ XVI, с. 295), който пояснява, че грошоветѣ, за които се говори тукъ, сѪ били „аслани“ или „еседи“ – пари съ изобразенъ лъвъ, внасяни отъ Европа подъ име écu ghorcuch (отъ франц. écu – гербъ). Тази монета е била предпочитана въ Турция и получила законенъ характеръ.6 Въпросътъ се отнася тъкмо до холандския талеръ, холандското „екю“, наричано въ Турция само „еседи“ (на арабски то означава „лъвски“ или „еседи-гурушъ“, а преведено на турски – „арслани-гурушъ“ (популярно „асланъ“), т. е. лъвски грошъ).’ Поради разпространението на „гроша“, като монетна единица въ голѣмата часть на Европа, той се затвърдилъ и въ Турция не само като название, но по силата и на това, че отоманското акче, отъ дълго употрѣбление (създадено съ монархията), изгубило отъ вѪтрешната си стойность, а една замѣстваща монета била нуждна; понеже всички били вече свикнали съ арслани-гуруша, той замѣстилъ напълно турската монетна единица подъ името „асланъ-гурушъ“ или само една отъ дветѣ думи. Това ставало толкова по-лесно, че грошътъ съ лъвъ се ценѣлъ по-високо отъ другитѣ грошове – 40 акчета вм. 35, както пише Солакъ Зааде въ XVI вѣкъ (IV, с.156 и ХLIХ, с.346). Положението на холандския талеръ се поколебава едва при появяването на германския, който билъ по-тежъкъ (9 драма, а холандския ималъ 8 ½ драма). Следъ това, макаръ измѣстенъ отъ изключителното му положение, арсланскиятъ грошъ е продължилъ да сжществува до половината на XIX вѣкъ, та и споменътъ за лъвския грошъ по този начинъ е продължилъ да живѣе по-дълго време.
2. Влашко и Молдова. Да се запознаемъ съ сведения и за монетитѣ на близкитѣ северни страни, съ които сме поддържали всѣкога връзки и които сѪ имали въ употрѣба холандския талеръ, но само онова, което непосрѣдствено ни интересува и тъй както ми се изложи писменно отъ председателя на нумизматическата секция при Румънската академия на наукитѣ, г. Моисилъ.8 Той пише следното : „Името на румънската монета лей (левъ) е произлѣзло отъ холандскитѣ талери, които сѪ имали изобразенъ, на лицето и на гърба, лъвъ, стоящъ на двата си крака (холандски гербъ). Тѣ се наричали въ другитѣ страни талеръ леонесъ (löwentaler), а въ Турция – арсланъ-грушъ. Отначало въ Румъния, Молдова и Ардялъ се наричали просто талери, но отъ 1650 г. документитѣ съдържатъ обикновено употрѣбяваното „лей“. Въ това време названието талеръ се е употрѣбявало най-вече за империалитѣ, полски, германски, арделенски, а „лей“ е останало за холандския талеръ. Следъ като, въ втората половина на XVIII вѣкъ, холандскитѣ талери били измѣстени отъ употрѣбление отъ австрийскитѣ (Мария Терезия) и испанскитѣ (colonazi, stalpari), леятъ е почналъ да се употрѣбява само въ смѣткитѣ и се валоризиралъ по 40 пари. Това е било до закона за монетитѣ отъ 1867 год. Въ Буковина срѣщаме названието лей до австрийската окупация (1775 г.), а въ Бесарабия – до руската окупация (1812 г.); следъ тѣзи дати въ завладѣнитѣ провинции били въведени монетитѣ на държавитѣ-владѣтелки“.
Макаръ г. Моисилъ да не съобщава, кога най-рано сѪ се появили холандски талери въ румънскитѣ предѣли, ние знаемъ това отъ берата на Баязида I до Мирча Вода отъ 1393 год. Интересно е и съвпадението, че на северъ отъ Дунава талеритѣ започватъ да се наричатъ лей отъ срѣдата на XVII вѣкъ, точно както и у насъ (XXIV а и XXXV), та макаръ и съ турското „асланъ“.
Наричането на австрийскитѣ талери „германски“, вѣроятно се дължи на дълговременното оспорване на германската корона отъ австрийска страна9. По-важно е да знаемъ, че холандскиятъ талеръ презъ втората половина на XVIII вѣкъ почва да се измѣства, но названието левъ все повече се срѣща.
3. Русия. Понеже връзкитѣ на българския народъ съ руситѣ не сѪ се прекѪсвали, а къмъ XVII вѣкъ биватъ и засилени, трѣбва да се спомене нѣщо и за пари въ Русия, сходни съ употрѣбяванитѣ въ нашитѣ предѣли. Н. Н. Головинъ помѣства глава (XI) за рускитѣ монети, гдето се казва: „Въ течение на XV вѣкъ Русия се освободила отъ татарското иго. Освенъ сребърни пари, въ употрѣба сѪ били и медни пули, а освенъ това и голѣмо количество чужди пари, а именно: холандски и ливонски червонци (златни – б. м.) и други разнообразни сребърни пари, познати подъ общото име пенези.10 Макаръ Головинъ да не съобщава подробности, но трѣбва да се предполага, че холандскиятъ талеръ („асланъ-грушъ“ въ Турция), който е билъ въ употрѣба въ Влашко, Молдова, Ардялъ и Бесарабия, не се изключва. И наистина, Schrotter (XLVI) ни казва, че въ Русия този талеръ се е наричалъ левокъ или лёвковое серебро. Нѣщо повече. Той ще е билъ цененъ добре въ Русия и затова узаконенъ въ Бесарабия съ указа отъ 29. XII. 1819 г., т. е. дори седемь години следъ присъединяването на тази область къмъ Русия, станало въ 1812 година.
Левъ – название на монета на Балканския полуостровъ до Освобождението. СѪществениятъ фактъ, който предизвика предприетото изследване, е установяването на название левъ за монета, употрѣбявана въ нашето отечество презъ време на робството и преди освободена България да е имала своя монета. Извънредно важно е да се запознаемъ съ фактическия материалъ, дори въ този малъкъ обемъ, въ който можахъ да го установя, главно въ българската книжнина и документи. Изброявамъ това, приблизително, хронологически. 1. Въ „Отчетъ о дѣятельности Русскаго археологическаго института въ Константинополѣ въ 1898 году“ (XXXV, с. 146), се казва, че въ митрополията на градъ Корча се намиралъ кодикъ, писанъ отъ киръ Михали Милингеръ въ 1777 г., посветенъ главно на Мосхополския манастиръ „Св. Йоанъ Кръститель“. Въ този кодикъ било отбелязано, че въ 1662 г. игуменътъ далъ на заемъ на архонтитѣ на Мосхополя 1,000 аслана (т. е. лева) съ 10% лихва. Това е отбелязано и отъ проф. Ив. Снѣгаровъ (XLVIII, с. 496). 2. Герхардъ Корнелиусъ Дришъ, пѪтувалъ презъ България въ 1718 г., е написалъ на латински трудъ, въ връзка съ това си пѪтуване (XIII). На стр. 132 той пише, че българскитѣ селяни плащали на султана по 10 сребърни лева, за да използуватъ земята за засѣване и пасища (ruricolae nummos leonios argenteos decem partae annutium pendunt). Това заемамъ отъ Милетичъ (XXXI в.). 3. Капитанъ А. Петровъ (ХХХVІII) като говори за събитията, станали презъ февруарий 1769 г., възъ основа на автентични документи, пише (с. 142): „Въ Яссахъ набирали для конфедератовъ гусаръ, которыхъ успѣли собрать только 1000 челов. изъ разнаго сброду, платя въ мѣсяцъ по 7 левовъ (4 рубля 20 копѣекъ ассигнаціями) на человѣка“. А за по-после, къмъ м. априлъ сѪщата година, бележи: „Мостъ для перехода арміи черезъ Дунай, у Исакчи, на который издержано 250,000 левовъ, не былъ еще готовъ…“ Тѣзи извадки се отнасятъ за Молдова, но тѣ сочатъ, че въ срѣдата на XVIII вѣкъ названието левъ е било познато въ Русия. 4. Между надписитѣ и бележкитѣ, които проф. Йорд. Ивановъ е намѣрилъ въ Света-гора, той е обнародвалъ една подъ № 130, съществувала въ Хилендаръ, съ дата 1808 г. (ХХІVа, с.272). Тази бележка е била открита въ печатно евангелие и тя гласи: „Сіе толковное евангеліе есть на проигумена Пантелеймона Хилиндарца, купилъ его за двадесять и пять лева изъ село Тревна Турновска епархія от іконома киръ папа Николая въ лѣто 1808. Дим. Стоjанъ № 8978“. 5. А. Скальковский ни съобщава (ХLVII, с. 18-23), че на 19 декемврий 1819 г. генералъ Инзовъ направилъ докладъ предъ руския императоръ, щото на българитѣ въ присъединената презъ 1812 год. къмъ Русия Бесарабия да се признаятъ права, каквито иматъ другитѣ чужди преселници. На 29 декемврий с. г. предложенията на Инзова били одобрени и, съ указъ отъ същия день до Сената, били облѣчени въ формата и силата на законъ. Пунктъ 9 отъ указа гласи : „По истеченіи льготныхъ лѣтъ, … съ начала 1820 года, обязаны съ каждаго семейства вносить ежегодно по 70 левовъ“. Подъ линия на стр. 23 се казва: „Левъ или асланъ – тоже что турецкій піастръ, серебренная монета, стоилъ тогда до 20 к. с. . .“11 6. Въ ръкописното „Житие и мучение святаго мученика Иоанна Новаго Терновскаго“, отъ 1822 г. (XXIX), също се срѣщатъ пари съ име левъ. Това житие е подарено отъ Пантелей Кисимовъ на Народната библиотека въ София, а той го е получилъ къмъ 1850 год. отъ търновския житель Никола Дончевъ. Житието и следващитѣ два документа (т. т. 7 и 8) съ писани отъ светогорскитѣ монаси Никифоръ и Йеротей.
Като оставямъ всичко друго, ще приведа отъ това житие точно само следното обръщение къмъ Св. Йоана отъ духовникъ, служилъ въ негово време въ Търновската митрополия.12 „Но по неколикихъ дны прилучился тому духовнику нужда за новаци (подъ линия: „у Болгарию новаци називается пари“), понеже билъ долженъ неколико купцима и помислилъ о блаженнаго Іоанна, яко аще би ималъ онъ новци, да изище отъ него взаимъ. Сего ради паки призовалъ его въ свою килію и рече ему: брате Иоанне, имаши ли да найдешъ ми ся до четиристотинъ лева (а подъ линия : „Лева есть российска речь, а по болгарски сказуется грошове“)13 взаимъ до неколико дны, дондеже придобию отъ преосвященѣйшаго митрополита; азъ имамъ едну котию сребренну, яже есть четиры литри сребра: но стидимся отъ народа да ю продамъ, сего дамъ ти ю тебѣ вмѣсто залога“ (с. 10). 7. „Левъ“ срѣшаме въ „Повѣствованіе о плѣненій святѣй Атонстѣй горы отъ агаряновъ“ и пр. (XXIX, с. 30): „Потомъ же паша заиска отъ всѣхъ монастыровъ да дадутъ ему восемь стотенъ хиляди лева“ (подъ линия, за лева е означено „грошове“). 8. Думата левъ се срѣща и въ „Повѣствованіе за страданіе Болгаріи отъ агаряновъ, и за неколико благочестиви христіяни иже избиени бяху по мѣстамъ и по градове отъ руки нечестивихъ, паки у оно смещеніе и у оно лѣто 1821, якоже явихомъ у святогорское повѣствованіе“. Тамъ четемъ (XXIX, с. 34): „У село зовомое Габрово Терновскій предѣлъ, нѣкій богатъ человѣкъ и славенъ именемъ хаджи Христо, онъ имаше дадени у патріаршею Цареградскою сто хиляди лева (подъ линия „грошове“) и егда слиша убиеніе патриарховъ, утрови себе и умре“ (вж. и LХV, с. 77). 9. Въ „Нѣкоторыя свѣденія о правомъ берегѣ Дуная“, събрани въ 1826 г. (LXIV, с. 32) се говори за селищата на запорожцитѣ при устието на Дунава – въ сегашнитѣ села Горни и Долни Дунавецъ, следъ като некрасовскитѣ казаци отишли да живѣятъ другаде. Тамъ се казва: „Запорожцы не платятъ никакой подати. Порта отводитъ имъ земли подъ селенія, даетъ на каждый курень по 300 левовъ (170 рублей) и по 200 окъ (6000 фунтовъ) муки … Передъ симъ порта давала только по 200 левовъ…“ На с. 41 се говори за некрасовцитѣ, населяващи с. Сарж-кьой (на езерото Разелмъ), описва се странното право, щото въ случай на убийство убиецътъ да не се осжжда на смърть, „… а взыскивается съ него пени 1200 левовъ, называемой плата за кровь…“ 10. Въ единъ свой трудъ (LIV, с. 336-338) проф. Б. Цоневъ описва ръкописа № 355 подъ заглавие „Сборникъ отъ първата половина на XIX вѣкъ, съ образи“, намѣренъ въ село Околъ (Горни), Самоковско. Въ края на 27 листъ на този рукопись е написано „цѣна совсѣмъ пять лева 1839 г. Серафинъ видарскій“. Проф. Цоневъ бележи удивенъ: „Забележи, левъ като монетна единица отъ 1839 г.“. 11. П. Успѣнски (LІІ, с. 115) ни разказва, че монаситѣ въ Атонъ вѣрвали, че въ християнскитѣ времена тамъ сѪ живѣли цакони (или лакони), изселени отъ Константина Велики, когато той решилъ да даде Атонъ на монаситѣ. И продължава: „Въ 1845 год. начальникъ Керасійскаго скита Іеромонахъ Неофитъ говорилъ мнѣ, что тотъ государь Пригласилъ аѳонскихъ Цаконовъ служить въ полкахъ съ жалованіемъ по три лева въ день и когда они сошлись, отправилъ на 60 судахъ въ Анатолію, а другихъ въ Морею“. 12. Петъръ Динековъ (XVIII, с. 211) помѣства извадки отъ писма и дневникъ на Сава Филаретовъ, писани въ София. На 21 мартъ 1859 г. Филаретовъ е отбелязалъ въ своитѣ „записки“: „Свещ. [енникъ] потерялъ требникъ и вл. (адика) за наказание собралъ съ него 1500 левовъ“. 13. Отъ будния духъ на Раковски нищо не можеше да избѣгне, макаръ тълкуването на фактитѣ често пѪти да е погрѣшно, но винаги е съ родолюбивъ уклонъ. Така е и въ случая. Той ни дава описание и сведения за десеть стари български монети (XLIV). На страници 103 и 104 четемъ: „Много българскы пѣнязи ся сохранили по коимъ отъ еднѪ странѪ сѪ вижда изобразенъ народный Българскы знаменъ разяреньій левъ увѣнчянъ съ вѣнецъ славы. Азъ съмъ видѣлъ нѣколико си срьбьрный и златны14 у частны лица, нъ не успѣхъ тогава да гы снема и изслѣдовамъ. Види ся, че този пѣнязъ съ лъвъ билъ твърде много разпространенъ по БългаріѪ и другадѣ. Турци после привзетия Българии за много время сѪ употрѣблѣли българскьі пѣнязи отъ дѣ сѪ останали имяна въ употрѣбление имъ и до сега: грошъ, рупъ и рубе, пѣнязъ, нѣгли и други. Тии кога продаватъ нѣщо си за общо тѪржище, кликачъ имъ вика: биръ асланлѪ, онъ асланлѪ и др., т. е. излѣзло за цѣнѪ за единъ лъвскы пѣнязъ, за десятъ лъвскы и пр. Въ Влашко и Богданско тукъ же ся съхранило да броятъ: унъ леу, дой леи и пр. и кѪти леи – колко лъвски грошове. Въ южни же страны Руссии народъ употрѣбляеше той-зи брой сколко левовъ или сколко левъ казватъ. А то е знайно, чи Влашко и Богданско, какъ-то южны страны Руссии сѪ были обитаеми отъ Болгары и принадлежѣли сѪ Бьлгаръмъ“. Прави впечатление, че Раковски не взема подъ внимание, че тогава, когато той е чувалъ „асланлж“ и „леу“, то не се е отнасяло до българска монета, а до чужда, съ лъвско изображение. Нашитѣ нумизмати подтвърждаватъ думитѣ на Раковски само въ смисълъ, че въ България, до поробването ѝ, е имало само една монета съ лъвско изображение – аспрата на Иванъ Шишмана. Отъ нея сѪ познати 11 разновидности (ХХХІІб, с. 144-146).
Вѣрно е и друго, – че аспрата, като малка размѣнна монета, ще е била въ голѣмо количество. Но дали тѣзи български аспри не сѪ били измѣстени скоро следъ поробването съ турски мангъри и равнитѣ имъ пулове и други, това не може да се твърди съ положителность. 14. В. Ив. Келсиевъ (XXVIII) възпроизвежда разговора си съ Гончарь, водачъ на некрасовцитѣ около Бабадагъ и Тулча (с. с. Саржкьой, Журиловка и Слава), станалъ презъ 1862 г. въ Цариградъ. Между другото Гончаръ му казва (с. 192): „Чрезъ тотъ самый Босфоръ переѣзжаю15 я это: на каикъ сѣлъ, взялъ, вотъ какъ теперь помню, за три лева (пиастра)“…
Несъмнено е, че ще има още писмени указания за употрѣбата на думата левъ, като название на монета у насъ или турската арсланъ (популярно „асланъ“). Еднакво съ тѣхъ е упобявана, споменатата вече, арабска дума еседъ (XXIII), отъ тукъ – „еседи“, т. е. левъ и левски – друго название на сѪщата монета. Коя е тази монета, ще видимъ по-долу. Сега може да се каже, че тя е била равна по стойность съ турския сребъренъ (беязъ) грошъ, по-късно пиастръ – най-разпространената и най-употрѣбяваната за обикновени нужди.
Тукъ е мѣсто да се направятъ нѣкои изводи.
Откъмъ половината на XVII вѣкъ до половината на XIX названието левъ или левски (турското „асланлж“ и арабското „еседи“) се употрѣбяватъ въ земитѣ отъ Бесарабия и Добруджа презъ Търновско и Софийско, та до Света-гора и Корчанско. Едва ли може да се съмняваме, че това явление (тъкмо за „левъ“) е било частично, т. е. само въ споменатитѣ мѣста, а не почти всеобщо.
Лъвътъ въ книжнината ни, въ народния епосъ и върху знамена. Привързаностьта на народитѣ къмъ опредѣлени животни обясняватъ съ силата на атавизма, наследенъ отъ най-далечни времена, когато нашитѣ прадѣди сж вѣрвали, че произхождатъ отъ разни животни. Въ видъ на разни тотеми, носени още до сега отъ американски племена, връзката съ тѣзи вѣрвания продължава; тѣзи племена все още се наричатъ „лъвско“, „тигарско“, „пантера“ и пр. Но и у цивилизованитѣ народи има особености, все дължими на въображаемата връзка съ животнитѣ. Подобно на децата и по-възрастнитѣ обичатъ да ги уподобяватъ съ по-силнитѣ животни, и вѪтрешно се гордѣятъ съ това. Нали всѣки день чуваме да се казва: „Нашитѣ се биха като лъвове“, „Налетѣха като орли“ и т. н. Нашиятъ народъ не прави изключение и такива сравнения ще му сѪ правили особено впечатление, когато е билъ подъ робство. Въ книжнината сѪ запазени нѣколко случая, въ които, въ знакъ на признание голѣмитѣ качества на българския народъ, той е сравняванъ главно съ лъва.
Доколкото ми сѪ известни, ще ги приведа съ уговорка, че тѣ сѪ оказвали своето въздействие, благодарение особеното положение на народа ни тогава, безъ да се гледа на това, че днесъ твърденията не се смѣтатъ обосновани фактически.
Единъ авторъ, който не обича да казва, отгде се ползува, пише (LIV,c. 11): „Българскиятъ воинъ… очудва Тамерлана (1338-1405) съ своята храбрость. Въ сражението при Ангора (1402) той отбеляза храбростьта на българитѣ съ думитѣ: „Тия дриплювци се биятъ като лъвове“. Иречекъ пише: (ХХVа, с. 607-8), че на 18 декемврий 1649 г. въ Търговище имало събрание по българскитѣ работи у Михай Бесараба, на което присѪтствували архиепископа Деодатъ и Петъръ Парчевичъ. Тамъ било съставено писмо до полския краль и до републиката Венеция, гдето го отнесълъ Парчевичъ. Въ това писмо било казано: „Българскиятъ лъвъ, макаръ и да дреме, но е още живъ“. Този изразъ е важенъ, та ще го приведа както го намирамъ цитиранъ у Занетова (XXII, с. 60): „Vegli il lione di Bulgaria adromito eccitare, respirat enim, adhuk quamvis totaliter non spiret“. Отецъ Паисий пише (XXXIX, с. 10): „Знаменіе на печатъ царски имеяли (Болгаре) изображеніе лъвово: то знаменуетъ како былъ народъ Болгарский силенъ на брань и войска какъ леви“. Нуждно е да се знае, че до сега български царски печатъ съ лъвъ не е познатъ. Това не намалява влиянието на думитѣ на отца Паисия. Жефаровичъ пише (XXI, л. 44): „Народъ вящше сылами, нежели разумомъ славенъ,… и юже иногда множайшихъ кралевствъ богатства и корони восточнаго царства превращаше“. Подобно нѣщо се срѣща и у Юрия Венелина (VI, с. 9 и 17). Той привежда Раича, който е писалъ: „Златовѣнчаниятъ лъвъ на България лежи прострѣнъ на земята, удавенъ отъ мохамеданството“, а сѪщо и другъ авторъ – гръкъ, който на с. 404 отъ „Resume Géographique de lа Turquie“, писалъ, че българитѣ сѪ атлетически силни, неустрашими и нѣкога най-благородното между славянскитѣ племена. A Хр. Павловичъ бележи подъ лъвско изображение (ХХХVІ, с. 77): „Това знамение сѪ имали българитѣ на знамето си – лъвско изображение, – защото българитѣ сѪ силни като лъвове и както казалъ Александъръ Македонски: „Народъ славенъ и непобедимъ въ бой“16.
Въ възрожденската книжнина се срѣщатъ вече и стихотворения, посветени на българския лъвъ.
Лъвътъ почва да се срѣща изобразенъ на наши знамена въ втората половина на XIX в. – следъ Царственика на Павловича (1844). Тогава се появяватъ негови и на Дембовски картини отъ първото и второто българско царство, на х. Найденъ Ивановъ, въ печатнитѣ у Вендрикъ въ Букурещъ, издавани отъ Пандурски и Клипарски и т. н., гдето надъ българскитѣ войски, чети и дворци се развѣва знаме съ лъвъ. Първото запазено знаме съ лъвъ обаче е отъ 1854 г., то е било въ легионитѣ, формирани отъ д-ръ Селимински. Съ това знаме е свързано името на капитанъ Вълко Петровичъ Чардаклиевъ (II, с. 310; XLIII, с. 196).
Всички тѣзи сравнения и изображения сж отъ по-ново време, или поне сж популяризирани по-късно, поради слабото развитие на книжнината и просвѣтата. Поради това и думата лъвъ въ нашия езикъ почва да се употрѣбява по-често едва въ по-късно време. Иначе не може да се обясни, защо въ проученитѣ 2,700 пѣсни отъ проф. Ст. Романски тази дума се срѣща само три пѪти, както и „асланъ“ – веднъжъ, макаръ юнашкитѣ пѣсни да сѪ само 65.
При все това, колкото и рѣдко да е чувалъ ласкателното си сравнение съ лъва, българскиятъ народъ неизмѣнно ще се е привързалъ къмъ неговия образъ, свързанъ съ изчезващитѣ аспри на Шишмана и широко разпространяващитѣ се талери съ лъвско изображение. Разбира се, за това е съдействувала и църковната украса и живопись, въ които лъвътъ често, дори по правило, се е употрѣбявалъ. За това, впрочемъ, се спомена и по-рано.
За лъвския образъ на българския гербъ. Едно пълно и задоволително изследване върху произхода на българския гербъ още нѣма. По него писа само Баласчевъ (III), събиралъ е материали и д-ръ Н. Радевъ; нищо друго не ми е познато. Докато не излѣзе отъ печатъ другъ по-добъръ трудъ, любознателнитѣ ще се задоволяватъ отъ Баласчева. Него използувамъ и азъ по-долу. Нѣма данни, че преди турското владичество България е имала свой гербъ. Ясно е, че той е формиранъ по-късно, около 150 години преди освобождението. Гербътъ, въ всѣки случай, иде за насъ отъ западъ – следъ усвояването на гербове отъ хървати и сърби, което почва презъ XIII вѣкъ. Но нито при Душана (1331-1335), нито при Неманичитѣ (1114-1371) не се установява да е сѪществувалъ въ Сърбия държавенъ гербъ.
Едва въ XV вѣкъ се споменува за българско хералдическо знамение. Споредъ Баласчева, съ югославскитѣ гербове се е занимаваль Петъръ Охмучевичъ отъ Дубровникъ (1482); въ Мюнхенската държавна библиотека се срѣща български гербъ съ надписъ „Der Каіser von Bulgarien“ (III, VII и XX), отнасящъ се къмъ XV вѣкъ (обр. 7) – три лъва единъ върху другъ.17 Следъ това български гербове издава Мавро Орби- ни (1601) (обр. 8), Дюфрезенъ (1680) (обр. 9 и 10), П. Риттеръ -Витезовичъ (1701) и Жефаровичъ (1741) (обр. 11, 12, 13). Да се продължава е ненуждно, освенъ да се спомене Фойническиятъ сборникъ отъ XVII вѣкъ и гербътъ на Павловича (обр. 14).
Предположенията за това, отъ где иде лъва на нашия гербъ, споредъ Баласчева сѪ: 1. въ XV вѣкъ пр. Христа на Балканитѣ се срѣщатъ изобразени лъвове; 2. въ IV вѣкъ пр. Христа, вѣрва се, че на Полуострова сѪ живѣли лъвове; 3. приписва се на Aлександъръ Македонски да е казалъ, че българите се биятъ като лъвове (това ясно несъстоятелно допускане се опроверга вече); 4. тракийското племе одриси имало лъва като своя емблема; 5. римскитѣ легиони на Балканитѣ имали на своитѣ военни знамена не орелъ, а лъвъ; 6. лъвътъ се срѣща на балкански монети като украса. Заключението е, че българите сѪ привързали свои чувства къмъ изображението на лъва, виждайки въ неговитЪ качества свои, та затова сѪ го предпочитали и това си отношение тѣ сѪ предали на ония, които сѪ комбинирали герба. Второ обяснение, макаръ свързано съ първото, е, че нашиятъ народъ е свързалъ понятието лъвъ съ монета, – чрезъ червенитѣ аспри на царь Иванъ Шишмана, затвърдено и отъ холандския талеръ. Съ това българинътъ е запазвалъ възможность да изказва презъ робството предпочитанието си (предъ лицето на поробителя) на една монета съ лъвъ, подобенъ на българското изображение, вмѣсто на турската владѣтелска (и ненавиждана, следователно). По този начинъ българскиятъ народъ е ималъ една причина повече, за да се привърже къмъ лъвското изображение.
Въ народната душа ще е ставалъ сложенъ процесъ; това може да се допуска само, защото нѣма източници за проследяване неговитѣ фази и да се установи, дали холандскиятъ талеръ (по-старъ отъ нашата аспра съ лъвъ) не е първи образецъ за създаването на българската аспра и гербъ, както става кръстникъ на румънския лей, а после и на българския левъ. Какво може да е ръководило първия съставитель на българския гербъ въ XV вѣкъ, предшественикъ на Петра Охмучевичаи комбинатора върху пергамента отъ Мюнхенската държавна библиотека, ако приемемъ, че нѣма смѣсване (вж. заб. 17), т. е. ако сме предъ два отдѣлно и независимо съставени гербове? Дали имаме двама първи автори е важно да се установи. Въ положителенъ случай и двамата ще съ черпили указания отъ едно установено положение –предпочитание на лъва у българитѣ. Не е изключена и случайность, а особено – грѣшка. Обръщамъ внимание на едно съвпадение: у Жефаровича има отдѣлни гербове за Тракия, България, Македония – все съ лъвъ; на пергамента (VII) е изобразенъ общъ гербъ съ три лъва, единъ върху другъ, т. е. има една основа и вариации, но общи елементи съ лъва и тройностьта.
Появата на лъва върху герба ни би трѣбвало да се обясни и съ неизбѣжни проучвания и срещи между просвѣтени българи и чужденцитѣ-комбинатори на герба. И понеже все още не е ясно, где е родното мѣсто на нашия гербъ – Дубровникъ или нѣмската земя, ще напомня връзкитѣ ни съ Дубровникъ, честитѣ пѪтувания на нѣмци презъ наши земи и ходенето на българи на Западъ. Най-употрѣбяванитѣ емблеми въ епохата на второто българско царство, въ Византия и Римъ бѣха на първо мѣсто орела, а после – лъва. България първа бѣ заробена; всички нейни съседи продължиха да иматъ допиръ съ Западна Европа и у тѣхъ наскоро проникна идеята за гербъ. Като се почне отъ Русия, Полша, Германия, Румъния, Австрия, Сърбия, Черна-гора и пр. тѣ усвоиха орела, кой по-рано, кой по-късно, защото орелътъ бѣ емблема на велики империи и на византийската православна църква, та едни се смѣтаха тѣхни наследници, или приобщени, а други бѣха овладѣни отъ суета за равенство. И когато съставителитѣ сѪ почнали да разработватъ българския гербъ, било по свой починъ, било по указание на по- просвѣтени българи, съ родолюбиви сърдца и съ силенъ инстинктъ за съхранение на своя народъ, тѣ сѪ се спрѣли на по-скромната емблема, – неупотрѣбяваниятъ отъ съседитѣ ни лъвъ. Разбира се, че това предпочитание е трѣбвало да се оправдае. И отъ тогава трѣбва да датиратъ разнитѣ легенди, какъ единъ или другъ ни уподобилъ на лъвове въ боя, за несѪществуващитѣ царски знамена съ изобразенъ лъвъ и т. н. Това бързо се е възприело отъ поробения народъ, който е виждалъ въ него една ласка за своето национално достоинство и надежда за нова държава. Умѣстно е да се предположи, че комбинаторътъ на нашия гербъ въ Дубровникъ ще е проучавалъ доста работа преди да се реши, съ какъвъ знакъ да отличи България. Несъмнено, той ще е познавалъ историята, ще е знаялъ изображенията на българскитѣ монети, особено лъва, който не се употрѣбявалъ у съседитѣ ни, усвоили вече други символи. Разбира се, че и предпочитанието къмъ холандския талеръ не е могло да избѣгне вниманието на комбинатора. По този начинъ, между малкото възможности, той ще се е спрѣлъ на лъва и мотивирано. Подобенъ процесь Станоя Станоевичъ предполага за сръбския гербъ (LI, с. 85-90).
Най-близката държава, която е имала лъвъ на своя гербъ, е Венеция, но той е въ съвсемъ друго положение. Съблазъньта да се усвои може да е дошла и отъ тамъ. По-сѪщиятъ начинъ виждаме да възниква лъвътъ и въ срѣдата на черногорския орелъ, защото черногорската владѣтелска фамилия, следъ поробването на Черна-гора, емигрира въ Венеция. Следъ това виждаме вече лъвъ и на герба на Вуковичъ18 и черногорския епископъ.
Тенденцията на лъва да се наложи за български гербъ още къмъ XIII вѣкъ (Десислава), се проявява у Бранковичитѣ въ Сърбия (XIV и XV вѣкъ), чрезъ наследяването на Стефанъ III Дечански. Качеството на Иванъ Александра, като владѣтель и на Влашко, оставя пъкъ диря на лъва върху герба на гр. Крайова (Кральово). Въ 1727 г. австрийскиятъ императоръ, Карлъ VI, е призналъ привилегии и гербове на българскитѣ общини въ гр. Крайова, Римникъ и Брадичени. Въ указа сѪ описани и гербоветѣ; на Крайова е лъвъ, а подъ краката му слънце съ звезда (XXXIб, с. 54). Въ 1867 г. князъ Каролъ I, съ указъ № 232, утвърдилъ гербъ на сѪщия градъ съ образа на Иванъ Асена (XIX), но лъвъ нѣма. Такъвъ се явява на румънския държавенъ гербъ – между другитѣ емблеми, но сигурно въ връзка съ стария гербъ на Крайова и Дакия.
Установяване българска монетна единица – узаконяване названието ѝ левъ. Отъ сведенията. които се дадоха за монетитѣ презъ времето отъ XV до XIX вѣкъ въ Турция, Русия и Румъния, е ясно, че образътъ на лъва и думата левъ не сѪ били забравени отъ българския народъ презъ време на робството. За това сѪ способствували, главно, употрѣбата на холандския талеръ и българскитѣ аспри, докато тѣ сѪ били въ обръщение, а сѪщо и на румънския лей, следъ 1867 г. Ето съ какво трѣбва да си обяснимъ, че когато следъ освобождението се е замислило за установяване на българска монетна система, названието левъ за единицата се е наложило доста естествено, главно по навикъ и по подражение на румънския, подпомагано отъ съвпадението съ образа на лъва върху герба ни. Първо сведение, че нашата монетна единица ще се нарича левъ, намираме въ в. „Цѣлокупна България“ отъ 7 юлий 1879 г. Тамъ се казва, че Петербургскиятъ дописникъ на в. „Post“ съобщилъ, че паричната българска единица ще бжде левъ – равна на франкъ. За първъ пѪть въпросътъ за установяване на монетната система и названието на разнитѣ монети у насъ се разглежда въ II Обикновенно народно събрание, въ заседанието му на 27 май 1880 г. (LXII). Трѣбва да се съжалява, че разискванията въ парламентната комисия и мотивитѣ къмъ законопроекта не сж достигнали до насъ20, а тъкмо тамъ би се очаквало нѣщо, което би ни обяснило по-подробно и мотивирано, защо се приема левъ като название на монетната единица, Остава да се задоволимъ само съ едно съкратено изложение на даннитѣ, които се намиратъ въ стенографскитѣ дневници на Народното събрание.
При разглеждане на законопроекта за българскитѣ монети докладчикъ е Тодоровъ. Чл. 2 се докладва така: „Монетна единица въ България е левътъ, който се подраздѣля на 100 стотинки (сантими)“. Министърътъ на финансиитѣ, П. Каравеловъ, и докладчикътъ обясняватъ, че „сантимъ“ е пояснителна дума, защото на нѣколко пѪти вече по данъцитѣ се решавало съ сантими.21 Вѣрно е, че вече два бюджета бѣха гласувани въ франкове. Нѣма да се спирамъ на подробноститѣ, но ще отбележа, че Ст. Стамболовъ е за „франкъ“ вмѣсто „левъ“ и за „сантимъ“ вмѣсто „стотинка“ – изобщо той е противъ побългаряванията – иска названията, приети въ Франция.
Йосифъ Ковачевъ смѣта, че чисто народно название е левъ или асланъ, макаръ втората дума да е турска. Той добавя: „Ако вземемъ думата „левъ“, съ това не ще се унижи стойностьта на нашитѣ монети, а ще бѪде повече честь за народа ни, ако употрѣби историческото си название, което има тоже на герба си… Това название употрѣбяватъ и самитѣ власи“. Следъ обяснението на докладчика, че присъединяването на България къмъ латинската конвенция не ни задължава да заемаме и френскитѣ названия, както не сѪ го сторили и други държави, чл. 2 се приема и названието левъ получава своето юридическо основание.
Иречекъ бележи на 27 май 1880 г. (XXV б, с. 199): „Въ 10 ч. 10 минути се почнаха разискванията върху Начовичевия проектъ за монетитѣ. Тодоровъ докладва отъ трибуната… Стамболовъ за франкъ, сантимъ. Много се говори по филология; другитѣ бѣха за народнитѣ изрази. Йос. Ковачевъ иска златна монета Асенъ, умалително каже, отъ Александъръ (!!). А Цаневъ и Баларевъ приканватъ къмъ „благоприличие“, името на царствуващия господарь; ако се приеме Асенъ, ще има нужда отъ дисертация по това. Много се говори за алегоричнитѣ емблеми… За сега се приеха само медни и сребърни пари по 2 фр. Изцѣло взето приветливо и тихо заседание“.22 Заслужава да се знае, че и въ съседна Румъния, при установяване името на монетната единица сѪ възникнали въпроси отъ сѪщия характеръ, както и у насъ. Пакъ на г. Моисилъ дължимъ следното осветление: „Когато Куза Вода се опита да насѣче народни монети (1860), предложило се е, щото единицата да се нарича вече не лей, а ромънъ или романатъ; – опитътъ не е успѣлъ. По този начинъ, чрезъ закона отъ 1867 година, монетната единица остава лей, което се поддържа и до сега“.
За да завърша, ще трѣбва да отбележа още единъ фактъ въ духа на горнитѣ стремежи. С. Радевъ (XLII) ни съобщава, че дѣдо Богоровъ предвиждалъ добавка въ чл. 8 на конституцията следното: „За погазване тоя законъ: първо плаща се глоба единъ слободникъ (левъ), втори пѪть петь слободника и т. н.“
Заключение. Да се установяіъ точно всички прѣки и косвени влияния за изграждането на редъ факти не всѣкога е възможно. Колкото се отнася до мотивитѣ и времето, по които и когато лъвътъ заема мѣсто на българския гербъ, тъмнината е голѣма. Може само да се гадае издалечъ, да се предполага въ широки рамки, а именно: и тукъ имаме подражение на други гербове, успоредно съ стремежъ за различие отъ близкитѣ народи и държави – главно отъ Византия, а следъ това – отъ всички други съседи.
Лъвското изображение върху нашия гербъ не е влияло прѣко, а само издалечъ и то въ последния моментъ, върху усвояването на названието левъ на монетата ни единица. Това е ясно, защото почти цѣли вѣкове преди освобождението българскиятъ народъ бѣ свикналъ съ холандски лъвски монети, като си бѣ служилъ съ тѣхъ, наричащъ често талера левъ, устно и писмено. Въ утвърдяване на това название у насъ е ималъ безспорно влияние, следъ 1866 г., и румънския „лей“. Лъвското изображение върху нашата аспра, навѣрно има връзка и съ изображението на холандския талеръ, който е по-старъ отъ нея.
Най-вѣроятно е, че първообразътъ на нашия държавенъ гербъ е свързанъ и съ холандския талеръ, съ онѣзи чувства, които видътъ на лъвското изображение сѪ будили въ българската душа и сѪ замѣстили тамъ изчезналия образъ на аспрата. Не е изключено влияние на лъвското изображение отъ талера и българската аспра върху сръбскитѣ грошове на Бранковичи. Този талеръ, на всеобща употрѣба въ Южна Русия, Румъния, България, Турция, е билъ прекръстенъ на турски, български, румънски и руски езикъ и отъ тамъ преминава, само като ново название, въ нашата и въ румънската монетна единица.
Макаръ думата левъ да се срѣщала рѣдко въ пѣснитѣ, макаръ холандскиятъ талеръ да се е наричалъ повече „асланъ“, макаръ нуждата отъ символъ на изчезналата българска държава да е била смѪтна въ народното съзнание, но тя е сѪществувала въ душата на народа. И когато сѪ се създали условия за просвѣтление, дълбоко скрититѣ настроения се проявяватъ въ полза на лъва и на лева.
Любопитенъ е въпроса: нашата монетна единица би ли носила име левъ, ако на българския гербъ нѣмаше лъвско изображение? Привличамъ вниманието на онова, което стана въ Румъния тринадесеть години по-рано: макаръ че дьржавниятъ гербъ бѣше двуглавъ орелъ, монетата се нарече лей, въпрѣки предложенията, продиктувани отъ родолюбието – да се приеме дума отъ корена на названието на народа и държавата – ромънатъ или нѣщо подобно. Названието лей, макаръ сжществувало напоследъкъ само въ смѣткитѣ, се налага. Подобно нѣщо би станало и у насъ. „Асланъ грушъ“ и лъвскиятъ гербъ се съвпадатъ случайно. Така че, лъвското изображение на герба е само една причина повече да се приеме названието левъ на монетната ни единица, и нѣма защо да се съмняваме, че това би станало и въ случая, ако на нашия гербъ би било изобразено какво да е друго освенъ левъ.
Завършвамъ това изложение, което съставлява само припомки за размишление. Предпазливитѣ допускания и малки заключения ще могатъ да се утвърдятъ само следъ едно строго научно обосновано освѣтление и провѣрка. Въпроситѣ около лева, като название на монетната ни единица и като държавенъ знакъ, все още далечъ не сѪ установени и уяснени напълно.
Бележки. 1. Така безкритично го обясни и неизвестень писачь (LVI). Положително погрѣшно е твърдението: „Нашиягъ левъ сѪщо носи името си отъ лъва, изобразенъ на държавния гербъ (?), който е красѣлъ повечето отъ нашитѣ пари(?). СѪщото важи и за румънския лей (?)“. Ще се види, че гербътъ ни може само да е допринесълъ за усвояване на названието; че сме имали само една монета съ лъвъ въ второто българско царство и че румънския лей има сѪщия произходъ като българския и не е свързанъ съ румънския гербъ, на който лъвъ има между другото, и то часть отъ такъвъ, а не цѣлъ. – 2. Мушмовъ (XXXII б, с. 134) ни съобщава за монета съ лъвъ, отдавана на Ивана Александра (1355-1371 г.), но отбелязва, че тя не е автентична. Въ Народния музей тази монета се смѣта, следъ ново проучване – арабска. Изобразеното животно прави повече впечатление на куче. – 3. Тѣ сѪ сѣкли сръбски грошове (XXXVIIa) съ лъвско изображение на едната страна, а отъ другата „Смедерево“. Открити сѪ подобни монети и съ надпись „Рудища“; въ тѣхъ лъвътъ е съ раздвоена опашка. – 4. Османъ (1299-1325) е сѣкълъ „осмени“, а Орхань (1326-1358) – „акче“, еднакви по стойность. – 5. Любопитно е, че думата „грошъ“, популярно смѣтана у насъ за турска (Ихчиевъ, XXV с., 154, дори я смѣта за славянска), е отъ латински коренъ, но – французин произходъ. Когато франц. краль Людовикъ Свети (1215-1270) реформиралъ въ около 1250 г. франц. монета и успѣлъ да придаде действителна стойность на „су“-то, сребърното су било наречено „gros tournois“, а denier (12 d = l s) – „petit tournois“ (Tournois – отъ rp. Туръ, гдето били сѣчени монети). Тогава за пръвъ пѪть въ монетното дѣло е билa употрѣбена думата гросъ и тя бързо се разпространила, главно чрезъ кръстоносцитѣ, по цѣлия свѣтъ, като приела съответнитѣ окончания и произношения на разнитѣ езици: въ Италия – grosso, въ Полша и Чехия – gros, въ Англия groat, въ Германия – groschen, въ Унгария – garach, въ Турция – ghourouch, въ Египетъ – gyrch или yrch, въ славянскитѣ страни grosz. У насъ „грошъ“ е употрѣбяванъ за сребърнитѣ монети на Иванъ Александра (1352 г.); това название е било само за външната търговия, а иначе се наричали аспри (XXXII, с. 88). Разпространението на названието грошъ въ Мала-Азия трѣбва да се търси и въ голѣмото търговско влияние на Франция въ тази часть на свѣта. – 6. Пълното ориентиране върху монетното дѣло презъ XIV вѣкъ е доста трудно. Въ него дори Ихчиевъ (XXV, с. 109, 155 и сл.) не е на ясно и затова пише, че султанъ Мурадъ, следъ завоюване на часть отъ Балк. полуостровъ, допустналъ свободното циркулиране на славянската (sic!) монета грошъ; този грошъ билъ единъ отъ двата (!) приемани въ Турция и той билъ именно останалиятъ отъ българското царство (т. е. Шишмановата лъвска аспра). Ихчиевъ смѣта, че „аслань“ грошоветѣ сѪ биле „левове“, т. е. бълг. монети „грошъ“, а „еседи“ гроша – турски левчета (?), тогава когато „асланлж“ е сѪщо „еседи“, т. е. левови или лъвски. И други нѣкой отъ источницитѣ (IV, IX и XLVI) сж въ разногласие по редъ точки. Schrotter ни съобщава, че фландърски грошъ съ лъвъ има въ 1339 г., че нему сѪ подражавали 19 държави, а löwentaler’a на Батавската република, влѣзълъ въ търговията на Истокъ, билъ създаденъ въ 1575 г. (с. 359). Следователно, може да стане въпросъ: дали преди талера на Балканския полуостровъ не е дошелъ гроша и нему да е подражавалъ Иванъ Шишманъ. – 7. Беленъ мисли, че „еседи“ и „ески“ – старъ грошъ, иматъ нѣщо общо, и че второто е преиначено произношение отъ първото. Това е явна заблуда. – 8. Благодарение на любезното посрѣдничество на зап. генералъ Раду Росети, секретарь на румънската академия и забележителенъ воененъ писатель. – 9. За любопитство посочвамъ, че понѣкога се срѣщать не само устни наричания, но дори надписи, безъ оправдание. Върху една австрийска монета България е означена като провинция на австрийската корона (XV). Това може да се оправдае само като признание, и, следов., като предлогъ за Австрия да се мѣси въ работитѣ иа Турция, докато я принуди да ѝ отстѪпи на Санджака, Босна, Херцоговина и др. – 10. „Деньги“ отъ татарското „танга“ – сребърна пара; „копейка“ отъ „копейни“, т. е. пари съ копие – отъ времето на великия князъ Василий, баща на Ивана Грозний. – 11. Узнавамъ отъ българи отъ Акерманъ (Читате алба), че и сега тамъ има златна монета за украса, наричана отъ населението леф. – 12. Митрополитъ е билъ Иларионъ, а протосингелъ Дионисий. – 13. Излишно е да се обяснява, че „левъ“ не е само руска дума, но, изглежда, че на писача не ще е било известно, че грошътъ имаше у насъ и име левъ, което буди удивление. – 14. До преди нѣколко години се смѣташе, че бълг. царе не сѪ сѣкли никога златни монети. Но такава е вече открита и сведения за нея сѪ публикувани отъ Т. Герасимовъ (X). – 15. Думата е погрѣшна; по смисълъ се вижда, че трѣбва да бѪде „пережилъ“. – 16. Тази легенда напълно анахронична, се повтаря и до сега, макаръ, Александъръ да е живѣлъ (356-323 пр. Христа) тъкмо десеть вѣка преди образуването на първото българско царство, и ако е казалъ подобно нѣщо, то не е могло да се отнася до българското племе. – 17. Подобенъ гербъ е изобразенъ и въ двореца на графовегѣ Пейячевичъ въ Ссв. Унгария. Споредъ Du Cange, Жефаровичъ и гербовника на Стефана Душана, гербътъ на Дунавска Славония (Dacia Ripensis), владѣна и отъ България, има въ подобенъ редъ три кучета. Едно смѣсване е вѣроятно. Върху герба въ германския ржкописъ № 145, находящъ се въ Мюнхенската библиотека, заслужава да се спре вниманието по-обстойно, защото той не е проучванъ основно и лично до сега отъ никой български ученъ специалистъ. По него е писалъ любителски Дървинговъ (вж. XX), а отъ тукъ се е възползувалъ Баласчевъ (вж. III). Положихъ доста усилия да убедя официално учреждение да поиска цвѣтно копие отъ герба и всички други сведения за гербовника на Conrad v. Grüneberg, и като не успѣхъ, използувахъ любезната услужливость на студента Кръстю Ив. Мирски. Нему дължимъ фотографска снимка и отдѣлна оцвѣтена рисунка, както и следния преписъ отъ каталога на библиотеката, отнасящъ се до рѪкописа: „Codex germanicus 145; Das Wappenbuch Conrads von Grüneberg, Ritter und Burgers zu Constanz“. Тоя рѪкописъ e направенъ около 1480 год. навѣрно отъ самия съставитель или подъ (неговъ) надзоръ, почти едновременно съ онзи рѪкописъ, който се смѣта за оригиналъ и който, бидейки привършенъ въ 1483 г., е известенъ като Констански (отъ баварския гр. Констанца на едноименно езеро) хартиенъ ржкописъ.
Перг(аментъ) (Размѣри): 37 (височина) X 31 (широчина) см. Листове 182 = страници 363, съ следи (по тѣхъ) отъ употрѣба, но е добре запазенъ; помежду листоветѣ сѪ вложени и листове отъ копринена хартия. Образитѣ сѪ (правени) отъ една рѪка, съ изключение на допълнително внесенитѣ образи на баварскитѣ гербове (на стр. 1). Текстътъ, принадлежащъ къмъ рѪкописа, е твърде кратъкъ и е написанъ сѪщо тъй отъ една ржка, съ изключение на нѣколко, твърде-малко, допълнителни приписки на херцогския библиотекарь Померъ. На стр. 9 има една допълнителна поправка, може би отъ рѪката на херцогъ Вилхелмъ IV. Нѣма украсни букви и миниатюри, буквитѣ на текста сѪ само като бележки. Надписитѣ надъ и подъ образитѣ сѪ прибавени; съ текстъ сѪ само страницитѣ 19, 20 и 238. РѪкописътъ представлява единъ томъ подвързанъ въ черна кожа съ пресовани върху нея отпечатъци и два металически затвора; работата се отнася къмъ ХVІІ-ХVІІІ вѣкъ. Цифрата III, отпечатена въ злато върху кожата на подвързията), означава ржкописа като томъ трети отъ голѣми
Предполага се, че тоя рѪкописъ е придобитъ отъ херцогъ Вилхелмь IV (1508-1550). Въ старата Херцогска дворцова библиотека той е носилъ сигнатура: Man. Teutsch St I № 13 (германски рѪкописъ, шкафъ I, № 13); облепенъ е съ курфюрстски ех libris отъ 1746 год. Справка: Хартигъ, стр. 140 и следв. Цѣлата тая книга за гербоветѣ е преписъ отъ Констанцкия хартиенъ рѪкописъ, чието мюнхенско издание въ луксозенъ екземпляръ, съ цвѣтно литографиране, е направено отъ R. Graf Stilfried Alexantora и Adolf М. Hildebrant (Гьорлицъ, 1875-1883, 3 тома съ таблици, текстъ и 1 допълнящъ томъ). Части отъ него сѪ били издавани и преди това отъ Dorst von Schatzberg (1840-1846), справки за това: Schweller върху Wolframs von Eschenbach, „Heimat, Grab und Wappen“ въ Мюнх. съчинения, т. II (1837), с. 199: сѪщото у Lossberg въ „Germania“, т. III (1839), с. 20-25 отъ Hagen; J. Siebmacher, „Grosses Wappenbuch“, т. I, 1 (1856), c. 4; „Anzeiger für Kunde der dt. Vorzeit“, т. XIV (1867), c. 179; Rudolf Kautsch, „Einleitende Erörterungen zu einer Geschichte der dt. Handschrifts lllustration“ (Studien zur der dt. Kunstgeschichte, кн. 3 (1894), c. 58. Arthur Goette, „Der Ehrenbrif des Jakob Püterich von Reichersthausen“, Щрасбургъ, 1899 г., c. 110; единични снимки № 1262-1276. Колкото се отнася до самия авторъ, Conrad v. Grüneberg, въ показалецъ къмъ герм. рѪкописъ № 146 за него сѪ дадени следнитѣ сведения: „C. v. G. принадлежи къмъ единъ старъ родъ патриции, който се споменува още въ XII вѣкъ. Споредъ указанията на градския архиварь д-ръ Морнсръ въ Констанца, „Конрадъ Грюнебергъ“ се явява за пръвъ пѪть въ годината 1442 като майсторъ-строитель на града Констанца. Като майсторъ-строитель той се споменува още и въ годинитѣ 1444-48; 48, 50; 51; 53-55; 57; 59; 1461. Като членъ на Голѣмия съветъ той се срѣща въ годинитѣ 1459-14(5)6; 1472; 1473; 75-80. Като членъ на Малкия или Постоянния съветъ – 1462-65; 71; 81-86 (отъ 1486 насетне – съ благородническото означение „рицарь“), 87-94. Въ последната година (1494) той е въ списъка на вече починалитѣ. Кметъ той се споменува въ 1566, 68; 70 (споредъ уста- витѣ на града, кметътъ се е избиралъ само за една година). Като райхсфюгтъ (имперски управитель) той се явява въ 1467 и 1468 г. (Много пѪти кметътъ е бивалъ произвежданъ „райхсфюгтъ“ презъ годинитѣ следъ свършването на неговата служба като чиновникъ). – 18. Д-ръ Ив. Бурешъ ми съобщи, че той е виждалъ български гербове въ унивсрситетскитѣ зали въ Пиза и Болоня (Италия), поставени въ връзка съ българи, които нѣкога били професори въ тѣзи университети. Нѣмамъ данни за тѣзи лица и епохата, когато сж изработени тамъ българскитѣ гербове. Въпросътъ заслужава проучване. – 19. Великиятъ босненски воевода Влатко Вуковичъ (1373-1392) е помагалъ на краль Твърдко и ималъ влияние въ Далмация. – 20. Провѣрихъ въ архивитѣ на Министерството на финансиитѣ, Министерския съветъ и Народното събрание, но отъ законопроекта не се указа никаква следа. – 21. Година преди това, а именно на 1 май 1878 г., бѣ порѪчана и отпечатана първата серия български пощенски и гербови марки въ Петербургъ – тя е въ франкове и сантими. Следъ приемане на закона за монетитѣ, втората серия се порѪчва на 10 юний 1881 г., но само съ стотинки. Марки отъ единъ левъ имаме едва въ 1887 г. (XXVII). – 22. Тази бележка на Иречека изяснява, че законопроекта за монетната система е билъ изработенъ отъ Начовича, който бѣ министъръ на финанситѣ въ първия кабинетъ (3 VII – 24 XI 1879 г., а е билъ внесенъ, защищаванъ и прокаранъ отъ неговия замѣстникъ П. Каравеловъ.
Източници (използувани или споменувани): I. П. Ц. Абаджиевъ, По разкопкитѣ на Хисаря и Трапезица въ Търново (сп. „Бълг. арх. инж. д-во“, г. VII, кн. 5, с. 71); II. М. Арнаудовъ, Селимински…, София, 1938 г.; III. Г. Баласчевъ, Български държавенъ гербъ (сп. „Минало“, г. I, 1909, кн. 2); IV. М. Belinе, Essai sur 1’histoire économique de la Turquie, d’apres les écrivains originaux (Journal Asiatique NN 8 e. c. t., Paris, 1864); V. О. Вlоch, Dictionnaire ethymologique, Paris, 1932; VI. Юрій Ив. Венелинъ, Древные и ныѣшнія болгаре…, Москва, 1929 г.; VII. Conrad v. Grüneberg, Das Wappenbuch, 1480; VIII. Йор. Венедиковъ, Българитѣ като коненъ народъ (сп. „Нашата конница“, г. VI (1925), кн. 6; IX. L. W. de Wi11enhеIm, Catalogue de lа grande collection de monnais et medailles, Vienne, 1845, т. II, ч. 2; X. T. Герасимовъ, Произходъ и значение на монетитѣ като исторически извори (Сборникъ „Презъ вѣковетѣ“, 1938, кн. I); XI. H. Н. Головинъ, Собиратель монетъ, 1904 г. (свободенъ преводъ въ „Нумизматичар“, 1935, бр. 2, Београд); XII. Даль, Толковый словарь…, Спб., 1880/2; XIII; Gеrhаrd Cornelius Drisch, Historia magnae legationis cesareo quam fortunatis simus Caroli VI, Vlena, 1721; XIV. Carlo du Fresne du Cange – a) Historia Byzantinae, Paris, 1680; б) Illyricum vetus et novum…, Posonii, 1764; XV. D-r Ferd. Dvorjak, Jugoslavien u. Bulgarien im Titel habsburgischer Siegel u. Münzen (сп. „Нумизматичар“, 1935, бр. 2, Београд); XVI. Ахметъ Джевдетъ Тарихъ, Цариградъ, 1271-1301 (на турски); XVII. В. Димовъ, Разкопкитѣ на Трапезица въ Търново (сп. „Изв. бълг. археол. д-во“, 1915, кн. V, с. 139, обр. 97,б). XVIII. П. Динековъ, София презъ XIX вѣкъ до освобождението, София, 1937 г.; XIX. Дунавска зора – в. „Дунавска зора“ отъ 4 дек. 1867 г., бр. 4, с. 3, съобщение и указъ на румънския краль Каролъ I; XX. П. Дървинговъ, Български императорски гербъ изъ Allg. Wappenbuch отъ XV ст. на Мюнхенската държавна библиотека (в. „Вечерна поща“, Наумова, отъ 13 авг. 1905 г.); XXI. Xр. Жефаровичъ, Стематографіа, Віѣнна, 1741; XXII. Г. Занетовъ, Нови известия за П. Парчевичъ и времето му (сп. „Бълг. прегледъ“, г. III, кн. 9 и 10; XXIII. Zenkеr, Dictionnaire turc-arab-persan, Leipzig, 1856; XXIV. Проф. Йор. Ивановъ – а) Бълг. старини изъ Македония, II изд., София, 1931; б) Старобълг. и визан. пръстени („Изв. бълг. археол. д-во“, 1911, т. II, св. 1). XXV. К. Иречекъ – а) Исторія болгаръ, Одесса, 1878; б) Български дневникъ, ч. I, София, 1930; XXVI. Д. А. Ихчиевъ, Материали за монетното дѣло въ Турция („Изв. на историч. д-во“ 1911 г., кн. 3); XXVII. П. В. Караивановъ, Българскитѣ пощенски марки (сп. „Пощенска марка“, София, г. I,1926-7, бр. 1-6); XXVIII. В. Ив. Кельсіевъ, Польскіе агенти въ Цариградѣ (сп. „Рускій вѣстникъ“, 1869, кн. 11); XXIX. П. Кисимовъ, Исторически паметници по времето на завѣрата (Българска библиотека № 1, изд. „Бълг. кн. д-во“, Срѣдецъ, 1884 г.); XXX. Ф. Миклошичъ, Краткій словарь шести славянскихъ языковъ, 1885; XXXI. Л. Г. Милетичъ – а) Особености на езика въ Мариинския паметникъ (Пер. сп., 1885, кн. 19-20); б) Заселване на католишкитѣ българи въ Седмиградско и Банатъ, София; в) Стари пѪтувания презъ България (Сб.Н.У., кн. VI, с. 113-176); XXXII. И. Я. Мушмовъ – а) Неиздадени български монети („Изв. на бълг. археол. институтъ“, 1932, т. VI); б) Монетитѣ и печатитѣ на българскитѣ царе, София, 1924; в) Античнитѣ монети на Балканския полуостровъ и монетитѣ на българскитѣ царе, София, 1912; г) Монетитѣ на Иванъ Асѣня II и на неговото семейство („Бълг. истор. Библиотека“, г. III, т. IV): XXXIII. Mauro Orbіnі, Il regno degli Slavi…, Pesaro, 1601; XXXIV. K. Oštir, Préslave lъvъ „lion“ (Symbolae gramaticae in honorem Joannis Rozwadowsky, Cracoviae. 1927); XXXV. – Отчетъ о дѣятельности русскаго археологическаго института въ Константинополѣ въ 1898 году („Извѣстія русскаго археологическаго инст. въ К-лѣ“, т. I, вып. 3, София, 1889 г.); XXXVI. Хр. Павловичъ, Царственикъ, Будимъ, 1844; XXXVII. Др. Jозо Петрович – а) Деспот Ж. Бранкович у светлу нумизматике (сп. „Нумизматичар“, 1935, № 1); б) Нумизматске новине (сп. „Нумизматичар“, 1935, № 2); XXXVIII. А. Петровъ, Война Россіи съ Турціей и съ польскими конфедератами съ 1769-1774 годъ, т. 1, Спб., 1886; XXXIX. А. Д. Пиронковъ, Славянобългарска история, Пловдивъ, 1933; XL. Г. Попович, Турске и друге источне речи у нашем іезику, Београд, 1884; XLI. Н. Радевъ, Българскитѣ: военно знаме, народенъ флагъ и държавенъ гербъ (рѪкописъ, 224 с., отъ 1902); XLII. Сим. Радевъ, Единъ проектъ на дѣдо Богоровъ за добавка къмъ конституцията (в. „Зора“, 22 януарий 1939 г.); XLIII. Ал. Рачински, Походни писма отъ Южна Бесарабия на единъ опълченецъ презъ 1855-1856 г. („Бълг. истор. библ., г. II, т. II); XLIV. Г. С. Раковски, Нѣколико речи о Асѣню первому, Бѣлградъ, 1860; XLV. Д-ръ Ст. Романски, Прегледъ на българскитѣ народни пѣсни (Известия на семинара по Слав. филология при Унив. въ София, 1925 г., кн. V и 1926 г., кн. VI). XLVI. Schrotter, Wörterbuch der Münzkunde, Berlin-Leipzig, 1930; XLVII. А. Скальковскій, Болгарскія колоніи въ Бесарабіи и Новороссійскомъ краѣ, Одесса, 1848; XLVIII. Проф. Ив. Снѣгаровъ, История на Охридската архиепископия-патриаршия, София, 1926; XLIX. Солакъ-Зааде – Тарихъ, Цариградъ, 1927 (на турски); L. Al. Soloviev, Les emblèmes héraldiques de Bysance et les slaves (Seminarium Kondacovianum, VIII, Praha, 1935); LI. Ct. Станоевич, Из наше прошлости, Београд, 1934; LII. Проф. Успѣнскій, Востокъ христіянскій, ч. I, Кіевъ, 1877; LIII. Проф. Б. Филовъ, Старобългарското изкуство, София, 1924 г.; LIV. Ат. Христовъ, Военното дѣло на нашето отечество презъ времето на турското владичество („Военна библиотека“, № 101), София, 1938; LV. Д-ръ Б. Цоневъ, Описъ на рѪкописитѣ и старопечатнитѣ книги въ Народната библиотека въ София, 1910; LVI. – Отъ где произхождатъ названията на различнитѣ монети въ свѣта (в. „Днесъ“ отъ 27 мартъ 1939 г.); LVII. – Большая энциклопедія, Спб. 1903; LVIII. – La grande encyclopedie, Paris, LIX; Енциклопедическій словарь, Спб., 1932; LX. – Nouveau Larousse illustré; LXI – Народна циклопедиjа српско-хрватско-словенчка, Београд, 1929; LXII. – Протоколи на II Об. нар. събрание, София, 1881; LXIII. – Dictionnaire d’archéologie chrétienne, t. 9, Paris, 1930; LXIV. – Маршруты по главнымъ направленіямъ въ Бессарабіи, Молдавіи и Валахіи, составленые въ Канцеляріи генералъ-квартирмейстра Главнаго Штаба Его Величества – изъ свѣденіи собранныхъ офицерами Квартирмейстерской части въ послѣдную Турецкую войну съ 1806 по 1812 г., Спб., 1822 г. (Единствениятъ екз. въ България е донесенъ отъ проф. Б. Йоцовъ отъ Русия презъ 1936 г. и е негова собственость); LXV. Ст. Чилингировъ, какво е далъ българинътъ на другитѣ народи, София, 1939